Теорията на междупроцедурните оптимизации се разработва активно и в момента. Най-разпространените съвременни транслатори рядко прилагат сложни междупроцедурни оптимизации. Една от причините това да бъде така е, че най-разпространените в момента езици за програмиране (Си и Си++) са от твърде ниско ниво и затрудняват или дори правят невъзможна междупроцедурните оптимизации.

Един от най-често прилаганите видове междупроцедурни оптимизации е автоматичното компилиране на функции и методи като inline. Компилаторите прилагат различни евристики за да „отгатнат“ дали ще е подходящо дадена функция или метод да бъдат компилирани inline; това не винаги зависи само от размера на функцията или метода. Обикновено подобни оптимизации са ограничени в рамките на един файл от изходния код на програмата — ако извикаме функция, дефинирана в друг файл (и значи компилирана в друг обектен модул), тя едва ли ще бъде компилирана автоматично като inline.

Друг вид междупроцедурни оптимизации позволяват компилаторът сам да се „досеща“ и автоматично да поставя ключовите думи const и restrict навсякъде, където е възможно. Методи, обявени като virtual, може да се компилират напълно или частично статично свързани. Въз основа на начина, по който дадена функция или метод се използва, се преценява най-оптималното разпределение на аргументите в регистрите на процесора. При езици от по-високо ниво са възможни и много други междупроцедурни оптимизации. Ако ефективността обаче е важна, а програмираме на Си или Си++, засега не може да разчитаме, че компилаторите ще оптимизират автоматично по този начин.